Краси Зуркова – САМОДИВА (2016)

Със семплото си, красиво заглавие и грабващото художествено оформление, Самодива, дебютният роман на Краси Зуркова действа с някаква притегателна сила над потенциалния си купувач. В нея има нещо неизказано обещаващо. Тя е нещо ново, нещо различно, а може дори да сте чули по радиото или телевизията, че е нещо, предизвикало фурор на книжния пазар в Щатите.

Но точно оттук изхожда най-първата ми критика към романа: Твърде много си личи, че е българска книга, написана за небългарски читатели. И това мигом отнема част от удоволствието на четенето. Въпреки това появата му на българския пазар сама по себе си е събитие, тъй като досега този вид литература биваше не предимно, а изцяло внасян отвън, най често от англоезичния свят.

Спиращата съха корица, дело на Стоян Атанасов

Без да има претенции за висока литература, Самодива е прекрасен пример за книга, която е написана, за да се продава. Тя е съчинена по една вече доказана, успешна и позната ни до втръсване формула:

Има го момичето, Теодора, неосъзнаващо красотата си, макар тя очевидно да е зашеметяваща. Водила затворен, задушѐн живот, сега младата жена се озовава на ново и напълно непознато ѝ място, сред чужди хора и чужда култура. Но, разбира се, не успява да се впише, защото не е обикновена. Не, тя притежава една несравнима дарба: щом засвири на пиано, всички в обсега ѝ, та дори и боговете, притихват в благоговеен захлас. Освен това над душата ѝ тегне тайна от минало, което дори не помни, но което случайно ѝ се е разкрило и за миг е преобърнало целия ѝ свят, оставяйки я в постоянно търсене на собствената ѝ същност. И така, едва стъпила на земите на великия, но забулен в загадъчна готика университет Принстън, нашата героиня – не по своя вина, разбира се – попада в неразрешим еротичен триъгълник с двама скандално богати и приказни на вид братя, всеки от които влюбен в нея до безумие. И докато се лута между двамата – самоувереният и властен Рис и умисленият и нежен Джейк, – тя открива, че не само не може да избяга от миналото, но и че не може да направи дори една крачка, без да се сблъска челно с него. Потъваме в хаотичното разследване на мистериозната смърт на по- голямата ѝ сестра, Елза, изчезнала при неизяснени обстоятелства преди петнадесет години – точно тук, в градините на университета. Легендата за самодивата неотлъчно съпътства това търсене през страниците на романа, размивайки границите между сакрално и профанно, препращайки към древногръцки митове и легенди, чиито интерпретации никога не са звучали толкова истинни. На Теа ѝ предстои да разкрие какво наистина се е случило в онзи съдбовен ден и по какъв начин то ще бележи живота ѝ днес.

Въпреки това аз така и не успях да потъна в предполагаемата мистичност на книгата. Плъзнах се по повърхността ѝ, ограбена от обещаната ми драматичност. Анонсът на задната корица, всъщност цитат от романа, загатва едно, а се оказва съвсем друго. Преплитащите се светове на минало и настояще на места са съшити с бели конци, твърде скалъпени и лишени от логика или от желание за такава. Има и сцени, от чието присъствие можехме да бъдем лишени, без да страдаме много.

С малки разминавания, произтичащи предимно от българското в наратива, историята болезнено напомня компилация от поредиците от типа на Здрач и 50 нюанса сиво. Тя е с подчертана насоченост към тийнейджърите, особено към онези, пропуснали да прочетат летните си списъци с книги, както и нещичко от домашната библиотека. А най-успешните сред този жанр произведения успяват да завлекат в динамиката и наивитета си и мнозина от онези, които все още не присъстват в никоя читателска група поради простия факт, че нечетенето им е присъщо, а четенето – инцидентно и заблудено. Само необременените и неопитни читатели ще намерят пълно удоволствие в това четиво. На останалите липсата на истинска оригиналност ще направи дразнещо впечатление.

Героите се влюбват едни в други най-пламенно, поне така твърдят, макар до края да не успявам да им повярвам. Защо се влюбват? Къде е самият процес на влюбване? Това почти изцяло липсва в разказа. Неведнъж оставах с усещането, че авторката приравнява красотата с любовта. Сякаш липсва нужната задълбоченост за нещо повече. Подхващат се теми, които остават недоразвити. Разпилени остават и характерите, при това най-главните. Слаба последователност в поведението, реакциите и взимането на решения. Еднопластови герои. Теа, от чиято гледна точка ставаме свидетели на случващото се, раздава прошката си като дребна монета и приема развоя на събитията без всякаква съпротива на съзнанието.

Всъщност две са нещата, които правят книгата четивна: езикът и музиката. Наистина ми харесва стилът на писане на авторката, ефирен и ритмичен, поетичен и наситен, но не и твърде тежък, за да се влачи. Успява да пресъздаде усещането и визията на местата и нещата, за които пише. Прави ярки и неочаквани сравнения. Усеща се, че поезията ѝ е слабост; често я вплита в действието, заедно с изкуството. А любовта и разбирането ѝ за музиката лъхат от всеки ред, свързан с нея. Песента на пианото, понякога нежна, друг път дива, се носи из страниците на романа, сякаш написана не с думи, а с ноти. Дотолкова въвлича, че човек пожелава да се запознае по-отблизо с творчеството на поне двама от споменатите композитори.

Ето и един силен, красноречив пример за гореказаното:

Безпощадната крехкост на докосването му караше музиката да копнее за пръстите му, прелъстена в неподозирани ритми, опустошена безмилостно и отново съживена във фрази от съвършена красота. Самият етюд беше неузнаваем. Изливаше се изпод ръцете му с неистовия замах на океан, пометен от буря – бушуващ, запращащ яростните си вълни от звуци, – докато той не реши да го укроти отново, да го утеши, да го приспи със спокойствието на няколко последни ноти и да го завърши тихо, с един последен акорд, въплътил необятната тъма на отчаянието.

Краси Зуркова безспорно има поетичен талант и много силен глас, когато пише за нещата, които обича и познава, но или не е вложила достатъчно усилие, или не е съумяла да структурира героите и цялостната си композиция така, че да създаде един пълен и самодостатъчен текст. Прелистването на последната страница от романа ѝ води до никъде, оставяйки читателя озадачен, изнервен, а в моя случай – разочарован. Да, подобен отворен край предполага продължение, но в случая резултатът е едно дразнещо усещане за незавършеност. И нищо повече. 

Стефани Гарбър – КАРАВАЛ (2017)

Каквото и да последва в следващите редове, искам още отсега да изясня следното: Каравал не ме остави (почти) до края. Изчетох я за ден. Беше от онова напрегнато, забързано, гладно четене. Четене, което не те оставя дори когато не четеш. Може би отчасти заради писането, отчасти заради забързаното действие. Едно е сигурно: далеч не смятам този ден за изгубен.

Оригиналната корица

Стилът на авторката е много интересен. Тя разказва случващото през очите на героинята си, а нейният взор е специален – тя вижда и усеща емоциите си в цветове. Така че всяка ситуация, в която попадне, неизменно е съпроводена от богата цветова гама, описана със също толкова богат речник. И не само цветовете. Вкусът и ароматът също имат голяма роля в изграждането на света, в който попадаме, щом разлистим книгата. Стефани Гарбър успява да комбинира и работи с тези сетива впечатляващо добре. Как ухае зимното нощно небе, какъв е вкусът на надеждата, защо страхът е в сливово лилаво, а страстта и любовта са в различни оттенъци. Книгата си заслужава да се прочете дори и само заради начина, по който е написана.

На Каравала отиваш или играеш, или само гледаш. Каравалът се случва само след залез слънце. Ако е останала магия по света, на Каравала ще я намериш. На Каравала нищо не е истина. И най-важното: Каравалът си играе с теб. Не му се доверявай, инак ще полудееш. 

Последното ни бива напомняно отново и отново, но въпреки това нямаме реален избор: отчайващо бързо потъваме в този свят, който умело преплита истината с фантазията. И, честно казано, май го правим, защото така ни харесва. Влекат ни приключението и магията, влече ни водовъртежът от цветове, места и герои, красотата зад всеки ъгъл. И онзи тънък момент: влече ни рискът. Не знаем на кого да вярваме, следователно всяко доверие, всеки човек, е риск. А обещанието е, че каквото се случи на Каравала, остава на Каравала...

Хем изкушена, хем ужасена се чувства и Скарлет. Тя винаги е мечтала да участва в Каравала, но когато най-сетне получава своя пропуск за него, изживяването ѝ е помрачено от новината, че в основата на играта стои... сестра ѝ. Тази година господарят на Каравала, Легентата, ще връчи фантастичната си награда на онзи, който пръв проследи трошичките и открие внезапно изчезналата Тела. Скарлет знае, че всичко това е просто игра, но някак си това знание не я успокоява особено. Сестра ѝ е отвлечена и кой знае къде я държат и какво ѝ правят, а и сякаш Каравалът често играе срещу ѝ, сякаш отношението му към нея е по-специално от нормалното. С красивите си рокли, преизпълващите сетивата улици и магазини, тайнствените чудаци и липсата на почти всякакви правила, той неизбежно я оплита в мрежите си.

И така, Скарлет има пет нощи, за да разреши загадката, да открие сестра си и бързо да се върне у дома – преди деспотичният им баща да е разкрил истинската причина за заминаването им, което е най-страшният кошмар и на двете им. Но дали ще успее? Душата ѝ е вечно скована от страх, дресирана до болка и със болка от същия този баща. А Каравалът не помага на страхливите. Каравалът обича смелите. Той е една паралелна вселена, една приказна и безкрайна еуфория, феерия от тайни, които всеки иска да разкрие. Но всяка тайна си има цена. Дали Скарлет е готова да я заплати? И на кого да се довери? На самоуверения Джулиан, който хем иска да ѝ помогне, но вечно изчезва в най-ключовите моменти? На Данте, момчето с черното сърце, което я плаши и привлича едновременно? На себе си, която сякаш вечно стои на ръба на пропаст, но никога не намира сили да скочи?

Красота!

За да спечели играта, Скарлет трябва да се осмели. Да си повярва. Да отвори сърцето си за новото. Но как да го направи, когато над нея вечно тегне чувство за заплаха? Как да прецени кой я лъже и кой казва истината?

Наблюдаваме едно типично, но въпреки това добре изградено развитие на главната ни героиня. В началото тя донякъде ме дразнеше. Не бе готова да рискува един преполагаем, бъдещ комфорт, за да последва мечтата си – която, трябва да се отбележи, беше съвсем в обсега ѝ. Осмели се да действа едва когато нямаше избор, когато ѝ беше даден ултимативният стимул – да спаси сетра си, най-важният човек в живота ѝ. Но за краткото време на Каравала тя наистина постига много – при това почти подозрително бързо. Надмогва себе си и започва да взима решения, без постоянно да мисли за последствията им. И това се случва с логична, макар и трескава последователност. Но нека споменем, че в тази борба тя не е сама. Защото Каравалът ѝ дава още едни стимул...

Често в подобни книги се чудим кога се e случило влюбването, дразним се, че писателят не е имал капацитета да опише процеса, а ни сервира директно резултата. Защо изведнъж започва да ни се натяква колко са влюбени Бела и Едуард, например? Тук, макар ситуациите да бяха понагласени, все пак успяхме да проследим възхода на тези чувства. В края на краищата, дълбоко в душата си, Скарлет знае какво иска – и поне за момент успява да повярва, че го е открила... Докато Каравалът не ѝ зашлевява поредния шамар.

Защото нищо не е каквото изглежда и никой не е там случайно.

* * * * *

Дълго време чаках и търсих книга като Нощния цирк от Ерин Моргенстърн. Е, може би я намерих, може би не. Чувствата ми са смесени. Смесени заради двуизмерността на всички второстепенни герои. Но основно заради края на книгата, заради последните 20 – 30 страници, които просто затриха с лека ръка абсолютно всичко, случило се във предните 300. И, разбира се, оставянето на края широко отворен.

Да, знам. В последно време има възход на поредиците. Защо да пишеш stand-alone книга, когато можеш да напишеш три. Да разтеглиш историята доколкото можеш. Не че самата аз не обичам поредиците. Но те са нож с две остриета. Винаги има опасност да останат двуизмерни, плоски, изсмукани от пръстите, просто пълнеж. Ето например поредицата Лабиринтът от Джеймс Дашнър. Първата книга – грабваща, напрегната, неочаквана, абсолютен page-turner. Продълженията – копи/пейст на Заразно зло, само дето и Мила Йовович няма. Подобно нещо стана и с Игрите на глада от Сюзан Колинс – последната книга едва се траеше.

Но пък ги има и добрите примери – тук ще спомена Алена кралица от Виктория Айвярд. Тя разработи света, героите и сюжетите си фантастично. Мислиш си, че няма какво да те изненада след първата книга – и си сварен блажено неподготвен. О, и Червен изграв от Пиърс Браун. Тази поредица направо ме издуха. Нямам търпение да прочета следващата му книга от този страхотно изграден научно-фантастичен свят.

Обичам книги с карти!

Какво искам да кажа с всичко това: Каравал можеше да свърши по много различен начин, което щеше да ми разбие сърцето (поне наполовина), но за сметка на това щеше много да ѝ вдигне нивото. Със затворен край и с шепа малки корекции и добавки в сюжета, тази книга щеше да бъде 8-9/10. Сега е не повече от 6-7/10. Налице са натрапчив, почти насилен хепи енд, както и един епилог, който дава насока за следващата книга – насока, която не грабва особено, макар да трябва да се признае, че наистина остана една голяма загадка, около която Legendary (2018) може да се завърти. E, момичето в мен се изкушава да прочете още нещичко за един определен господин, така че ще поживеем и ще видим.

Краят на аферата / The End of the Affair (1999)

Ето един филм, който обърква възприятията. Объркването започва още с първата сцена, когато зрителят си казва: "Чакай малко, тук нещо не е наред." А краят, макар да дава така чаканите отговори, макар пъзелът най-сетне да се слива в една смислова цялост, оставаш с впечатлението, че едно парче – сякаш най-важното – липсва. Неочаквано ти се стоварва един още по-сериозен, дори екзистенциален, метафизичен въпрос. Край, може би, очакван, ако си гледал настоятелно, улавял си всеки малък детайл, а не просто цялостната изтъркана и леко шашава история. Което пък ми напомня на не един или два филма на Уди Алън, последният от които – "Магия в полунощ". Нарича се многопластовост. (А последните няколко изречения – отклонение от темата.)
Историята е следната: Лондон, началото + средата + краят на Втората световна война. Писател (Ралф Файнс), за чието творчество нищично не разбираме, освен в какъв тон е написано (циничен, дори отегчен) наема частен детектив, който да следи бившата му любовница (Джулиан Мур), напуснала го необяснимо внезапно и окончателно. Прекратила е аферата. И там някъде, сред ретроспекциите и скоковете от една на друга гледна точка се дава едно обещание, което бива прекрачено, а цената му – солено платена.
Филмът е екранизация по едноименната книга на Греъм Грийн (който, меьду другото, обича да бъде наричан „писател, който е и католик“). И това си личи: героите са прекалено ярки, нетипични, неявни – т.е. съвсем неклиширани, типично по литерату
рно му сложни, нехоливудски опростени. (Филмът, между другото, е британски.) Режисурата на Нийл Джордан (“Играчка-плачка”, "Интервю с вампир"!) съживява текста почти по художествен начин със силно чувствени и болезнено красиви плътски сцени, които дори не ти е съвсем неудобно да гледаш с други хора (говоря от опит). А студената, леко саркастична дистанцираност в очите на Файнс (ах, колко го обичам!) контрастират на – но и допълват идеално – огъня в косите и в душата на героинята на Мур. Макар че кой от двамата е по-луд и по-алчен (небуквално) е трудно да се каже.
Филм за любовта, страстта, ревността за онова първично и неустоимо привличане; за вярата, чудесата и безбожитето, виреещи в един силно нетолериращ ги модерен свят. Защо любовта прераства в себеомраза? Кое е абсурдно и кое е реално? Не разбирам!? "Дали наистина...?"
А героите живеят в паралелни вселени, които се сблъскват, свързват... и отново се разпиляват.
Как само ме е яд, че не прочетох първо книгата! Знаете, че тя винаги е по-добра. Нали?

"Insecurity is the worst sense that lovers feel; sometimes the most humdrum desireless marriage seems better. Insecurity twists meanings and poisons trust."

  

"I hate you, God. I hate you as though you actually exist."

 

Because we can!

Да видим...
Да отида на концерт на Bon Jovi е в to-do-листа ми откакто чух Always за първи път.
Назря моментът да зачеркна тази задача от списъка си, но съм със смесени чувства - щастлива съм, че най-сетне ги видях и чих на живо, че виках до етап на прегракване, но и съм тъжна, защото... веднъж не стига. Два часа не стигат, за да се наситиш, не че и двайсет ще са достатъчни. Затова в скоби добавям "пак" и ще чакам удобен момент и място, нов концерт, с надеждата той вече да засити глада ми.
Концертът Because We Can на 14-ти май на стадион "Васил Левски" сбъдна мечтата на близо 50 000 български фенове. София бе първата дестинация от обиколката им из Европа и затова си заслужи почетно място - макетът на кола, покриващ цялата сцена е официално кръстен на нашата столица. Тълпата изригваше в екстаз многократно, като върховият момент беше, когато Джон се наметна с българското знаме в края на изпълнението си на Bed of Roses.
Репертоарът включваше класики като Runaway, You give love a bad name, Living on a prayer, Keep the Faith и I'll be there for you, както и по-нови парчета като Lost Highway,  We weren't born to follow, Raise your hands и, разбира се, емблематичната за цялото турне Because we can.
Джон не спря да танцува и да се раздава, изненадвайки всички, когато, по средата на концерта се озова на платформа насред публиката. Между песните не спря да благодари и да подгрява публиката, а изпълнението на It's my life ще държи влага на феновете поне до следващия им концерт на българска земя.
Единственото разочарование дойде от липсата на бис, поради загубата на гласа на вокалиста. Подозренията на феновете са, че има сенна хрема, тъй като още при първата му поява носът му бе леко зачервен, а с напредването на концерта очите му засълзиха и гласът му поддаде на няколко пъти. Той се извини многократно и помоли за разбиране и подкрепа при изпълнението на последната си песен - Wanted dead or alive, след което засрамен и прегракнал слезе от сцената. Искреността му трогна зрителите дотолкова, че да не настояват прекалено за бис, макар че песни като Always, Have a nice day и Blaze of glory бяха очаквани от всички.
Същинският концерт продължи два часа, което съвсем не е малко, макар, разбира се, да е недостатъчно за всеки фен :)
Ще ви чакаме отново и по-добре повбързайте, Bon Jovi!

Irréversible / Необратимо (2002)

Дълго време се навивах да гледам този филм.
Защо? Отворете коeто и да е ревю в Google и ще разберете.
Не, шегувам се! Четете тук, всичко ще ви обясня, но без да ви спойлвам.

Филмът на известния със стила си френски режисьор и сценарист Гаспар Ное оставя силно и long-lasting впечатление у всеки свой зрител. В него има всичко на всичко петнадесетина сцени, всяка от тях заснета от един ъгъл, без прекъсване. Заснемането му отнема изумително кратко време - около седмица. Паузите между отделните сцени могат да причинят всекиму световъртеж, а болка в очите - със сигурност. Но всичко е с цел засилване ефекта на посланието. Затова и филмът е, по своему, шедьовър.
"Необратимо" започва от финалните надписи и свършва със заглавието. Историята се разказва отзад-напред и проследява един ден от живота на млада двойка в Париж. Както можете да предположите, случва се нещо необратимо, преобръщащо света им. И макар финалните (хронологически) сцени да са най-ужасяващи, точно първите (хронологически) причиняват у зрителя най-силна болка.
Един филм, отвратително реалистичен в дадени моменти и нежно всекидневен в други. Като Ин и Ян, свързани по най-неочакван, но, разбира се, идеално балансиран начин. Заснет в близък до документалния стил, "Необратимо" ни напомня, че реалността от красива може да премине в отвратително грозна и ние нямаме власт над това. Не можем да сме по-виновни и по-невинни едновременно. Времето руши всичко. Да се отърсим от заблудата, че имаме избор.
Успоредно с темата за времето като най-лошият ни враг, е засегната и тази за пророческия характер на сънищата и на заобикалящия ни свят. Често ни се е случвало в миг на отчаяние да се обвиняваме, че е имало знаци навсякъде, но ние просто не сме ги прочели, нали? А ако бяхме... Но знаем, че не бихме, дори да опитаме отново и отново.
Главните роли изпълняват зашеметяващата Моника Белучи и уникалният й съпруг Венсан Касел. Никой не би се справил по-добре от тях. Връзката им след дванадесетгодишен брак е прекалено силна и прекалено близка и непринудена и това си личи преясно на лентата.  
Филм силен, провокативен и въздействащ, непрепоръчителен за хора с лабилна психика, изострена чувствителност или слаби сърца. Не е филм, който да си пуснете за убиване на времето, защото той ще ви разкаже точно как времето убива. Не е филм, който да гледате на романтична среща, в лежерна неделна вечер или пък с децата. Забранен е за лица под 18 години и затова си има причина. Но е филм, който си заслужава търпението, отвращението и вниманието ви.

Чак в края му ще оцените всеки детайл, всеки намек, всяка неразбираема дотогава реплика. Всичко си идва на мястото. А чувството за обреченост заплашва да ви погълне.  
Ах това европейско кино.

The Avengers / Отмъстителите (2012)

Фенове на Marvel? Дори да не сте, филмът почти със сигурност ви е допаднал заради епичността, cast-a и ефектите си. Не сте го гледали още? Какво по-добро запълване на сряда вечерта тогава?

Ревюто в Stand.bg

Чернобилски дневници / Chernobyl Diaries (2012)

Ето ме отново! :)
Споделям с вас филм, който предизвика у мен множество реакции - основно негативни.

Ревюто в Stand.bg

Карлос Руис Сафон - Сянката на вятъра (2007)

Има книги, които те оставят без дъх от вълнение и без сън от нетърпение.
Има книги, които поглъщаш жадно, които прелистваш със скоростта на светлината.
Има книги, на които трябва да се наслаждаваш бавно, защото знаеш, че всеки ред е изтъкан от злато.  
Има книги, за които още докато ги четеш знаеш, че ще ги прочетеш поне още веднъж.
И такива, чийто свят обитаваш дълго след края им, неспособен да разлистиш страниците на нова.
"Сянката на вятъра" носи в себе си частица от всички тези книги.
Това е книга за книга, книга за самата себе си. Тя разказва историята за десетки животи - никой от тях съвсем невинен - нито пък виновен, всеки от тях жертва на самия себе си. В нея се преплитат трагично и комично, криминално и романтично, мистериозно и реалистично. Тя описва живота такъв какъвто е, ако знаем как да гледаме. И всичко това подплатено с богатия, лек и омагьосващ стил на Карлос Руис Сафон. И как винаги успява да ни изненада!
Действието се развива в следвоенна Барселона, а главният герой е Даниел, синът на книжар, който извървава неповторимия си път от детството към зрелостта, от наивността - през смъртта - до любовта. През годините неотлъчно го съпътства интригата около любимата му книга и мистичния й автор Жулиан. Всичко започва в лабиринта на Гробището на загубените книги. Оттам нататък пътят на героя се пресича с много други и Сафон старателно отделя време и внимание да ни разкаже за всеки един от тях. И всичко е ново и непознато, но сякаш се повтаря... Леко и привидно несъществуващо усещане - като сянката на вятъра. Тя крие много тайни.

Сейф / Safe (2012)

Че кой не обича Джейсън Стейтъм?
Или пък малки сладки и гениални китайчета?

Ревюто в Stand.bg

Хижа в Гората / The Cabin in the Woods (2012)

В момента съм на стаж в STAND.BG и написах това ревю за тях.

Все пак реших, че няма да е проблем да ви препратя към него.

Enjoy.

Ревюто в Stand.bg

Нощния цирк

Дебютът на Ерин Моргенстърн вече е обявен за международна сензация и има защо. Това е книга, която се преживява. Не може да се чете бързо, защото детайлите се губят, а детайлите са важни. В тази книга можеш да се насладиш на всеки ред и ако не го направиш... е, това си е направо кощунство.
Макар различните сайтове да казват различно, аз класифицирам романа като магически реализъм. Нишките на магията и реалността са така преплетени, че не просто няма да са същите една без друга - те няма да съществуват. Вече знам, че Моргенстърн ще е един от авторите, които ще следя... подозирам, че най-доброто тепърва предстои.
Действието в книгата се развива в края на XIX и началото на XXв. из цяла Европа и САЩ. Играчите са двама - добре обучени по коренно различни методи. Полето за игра е един уникален цирк. Наградата е животът. А замесените са много. И не знаеш, не знаеш какво ще се случи до последния момент, до последния ред. Много герои, чиято роля не разбираш до последно и това те влудява. Описания, които те пренасят в реалност, изтъкана от нишки магия. И любов, която ще промени всичко.
Но това не е поредният любовен роман. Не мога да ви го докажа, мога само да ви го гарантирам. Структурата на романа е специална, какъвто е и езикът, на който говори и настроението, което носи на читателя. Книгата ме привлече още с корицата си в книжарницата и все още стои на нощното ми шкафче. Като напомняне за изживяното. И като невидима усмивка.

"Циркът пристига без предупреждение..."

Х-Мен: Първа Вълна / X-men: First Class (2011)

Джеймс Макавой. Майкъл Фасбендър. Дженифър Лорънс. Млади надежди, на които просто трябва да се обърне внимание. На Макавой съм фен още от Penelope. И нима Кевин Бейкън може да играе друг, освен абсолютното зло?
След последните два ужасяващо слаби филма от поредицата X-men (The Last Stand; Origins: Wolverine), тази лента е като мехлем за болезнена рана. Голям поклон пред режисьорът Матю Вон и групата сценаристи за припомнянето защо наистина обичаме супергероите.
За сюжет няма да говоря. Прекрасно е, че не може да се обобщи в изречение-две. Малко по-сложно е от това и така ми харесва. Няма изтъркани реплики - има диалози. И т.н. Само ще ви обещая, че няма да ви разочарова, ако сте фенове, а ако не сте - ще ви вдъхнови да се запознаете с другите филми, а защо не и да прочетете някой и друг комикс.
Много са мили намиганията към другите филми, които разбираме само ние, пристрастените. Филмът се разбира по съвсем друг начин, ако го гледаш с фоново знание. Разбираш защо героите са тези, които са, какви са били и какви ще бъдат отношенията помежду им. И отново онова напомняне, че нещата рядко са прости и фиксирани - често нюансите и границите се размиват. Кой е добрият? Кой е лошият? Нима мотивите на лошия да са грешни? Човек се замисля.
Красив филм, към който мигновено се привързах емоционално - просто имаме минало. Или бъдеще е по-правилно?

Боен кон / War Horse (2012)

Колко хубаво, че тази година имаше толкова много номинирани за Оскар филми, правени по книги! Не обраха наградите, но виждам в тази тенденция надежда за американската нация.
Шегата настрана.
Като луд фен на конете и всички техни производни (еднорози, пегаси, etc) нямаше как да не обърна внимание точно на този филм. Все пак главният герой е кон!
Историята буквално в едно изречение: Красив селски кон на име Джоуи бива откупен от кавалерийски капитан и впоследствие през очите му бива разказана цялата Първа Световна война чрез докосване до личните драми на най-различни, нямащи нищо помежду си хора. И неговият най-добър приятел, който се записва в армията, за да го открие и да го върне у дома (Джерами Ървин). Няма добра и лоша страна. Всички са жертви.
Как едно красиво животно минава през животите на куп хора и ги променя. Как връща надеждата, вярата, волята. Как изкарва най-доброто у всеки на преден план. Човечност може да се открие дори в най-нечовечната обстановка.
Признавам, е филмът е малко наивен. Но лошо ли е наистина да търсиш доброто във всичко? А и който го е гледал ще се съгласи, че смъртта беше навсякъде, просто наблегнато бе по-скоро на живота и надеждата. Ще осъзнаете, че смъртта на нито един герой не е показана - става пределно ясно какво ще се случи, но самият процес на убийство/умиране го няма.
Такъв е Спилбърг. Взима нещо посредствено - визирам книгата (на Майкъл Морпурго), която е откровено детска и стилът й е никакъв - и го прави шедьовър. Актьорският състав е идеално подбран. Всеки кадър е чиста проба изкуство, всяка сцена предизвиква емоция. Впечатляващо е как един типично американски режисьор пресъздава толкова типично английска, че по едно време и френска атмосфера. Е - или го имаш или го нямаш, нали?
Единственото, което искрено ме издразни бе, че всички говореха английски. Може би точно това е типично американското мислене.
Продължавам да превъртам в главата си сцената на ничията земя, разговорът между англичанина и германеца. Същинската кулминация на филма. Същинското послание. Колко може да е просто. Направо е тъжно.

Дукесата / The Duchess (2008)

Някои филми си изтегляш просто ей така, между другото, точно с такава настройка ги и гледаш - докато хапваш или си лакираш ноктите например. В много отношения може би това е най-правилният начин за гледане на филм, защото шансът да останеш приятно изненадан се увеличава неколкократно. Ако няма очакване, няма и разочарование.
Стига философстване. Дукесата е хубав филм, спадащ към графата на приятните изненади. Толкова ми хареса, че веднага си изтеглих още два филма с Кийра Найтли.
Това момиче не спира да ме изненадва. Сякаш играта и в Карибски пирати беше първото стъпало от дълга и стръмна стълба, по която тя не е спряла и за миг да се изкачва. Играта й е забележителна. А това може само да ни радва.
Накратко, филмът разказва историята на Джорджиана (Кийра Найтли), станала петата дукеса на Девъншир на 18 години. Действието се развива в края на XVIIIв. Дукесата е изключително известна и популярна за времето си, еталон за красота и стил. Може би единственият човек, който не я обича е съпругът й. Личният й живот е болезнен и конфликтен - притискана да роди син, принудена да дели дома си с любовницата на съпруга си лейди Елизабет Фостър, която доскоро е била нейна най-добра приятелка. Влюбена в грешния човек. Но през XVIIIв. това е недопустимо, както и разводът. А влиянието на един дук е прекалено голямо. Филмът проследява съдбата на Джорджиана, накратко Джи, през радостите, унижението и жертвите, които правя тя - героиня, обречена на нещастие, защото е изпреварила времето си.
Филмът е екранизация на книгата на Аманда Формън "Джорджиана: Дукесата на Девъншир", която, за съжаление, не е преведена на български. Историята, макар и под формата на биография, не е 100%-тов източник за достоверност и автентичност, художественият елемент е много силен, тъй като личността на Джорджиана е любима тема на изследване от множество историци. Интересът към нея е подсилен от факта, че дукесата се пада пра-пра-пра леля на покойната лейди Даяна. В трейлъра на филма дори се опитват да направят паралел между съдбите на двете жени.
В актьорския състав се срещат също така имената на любимия ми Ралф Файнс и на младия и магнетичен Доминик Купър.
Атмосферата е пресъздадена невероятно. Костюмите, в частност роклите на Джи са изпипани и омагьосващи и сякаш отразяват душевното й състояние. Няма грешка, така да се каже.
Филм, който определено става не само за убиване на времето, макар да не е и уникат. Предполагам, че трябва и да изпитвате поне слабо влечение към тази тематика, за да ви грабне. Но аз определено препоръчвам!

Всеки ден, всеки час...

Нежност.
Това е думата, която най-точно описва тази книга. Ако любовта съществуваше в течно състояние, то тази течност е била влята в писалката на писателката на този роман, новооткритият талант Наташа Драгнич от любимата ни Хърватия. И не само. Авторката успява да даде израз на емоциите, в интензивните и крайни емоции в най-чистата им форма - до такава степен, че читателят забравя себе си и се потапя в историята, изпитва я.
А тя реално може да разкаже в две изречения. Не това, което се случва е много, а това, което се чувства. Лука и Дора са сродни души, разпознали се от пръв поглед, но връзката им бива прекъсната след емигрирането на семейството на младото момиче в чужбина. След години те се срещат... и се разделят... и се събират... Би било толкова хубаво да е толкова просто, но животът е всичко друго, но не и прост. И той ги връхлита и от отчаяние на моменти читателят се смее горчиво.
Героите са реалистични, не са идеални - силният сега е слабият след малко. Ефектът се засилва от факта, че и Дора, и Лука са хора на изкуството. А също и от това, че историята е разказана от гледните точки и на двамата.
Една история за чистата и естествена като капка роса любов между две души и разказ как това, което заслужават им е отнето многократно. От самите тях. Защото такъв е живота.
И тъй като книгата е на тотално романтична тематика, препоръчвам на дамите да не му мислят - купете си я и няма да останете разочаровани! Атмосферата от картината на корицата няма да ви напусне от първата до последната страница.
Искам да напиша още толкова много... но мисля, че ме разбрахте.