Because we can!

Да видим...
Да отида на концерт на Bon Jovi е в to-do-листа ми откакто чух Always за първи път.
Назря моментът да зачеркна тази задача от списъка си, но съм със смесени чувства - щастлива съм, че най-сетне ги видях и чих на живо, че виках до етап на прегракване, но и съм тъжна, защото... веднъж не стига. Два часа не стигат, за да се наситиш, не че и двайсет ще са достатъчни. Затова в скоби добавям "пак" и ще чакам удобен момент и място, нов концерт, с надеждата той вече да засити глада ми.
Концертът Because We Can на 14-ти май на стадион "Васил Левски" сбъдна мечтата на близо 50 000 български фенове. София бе първата дестинация от обиколката им из Европа и затова си заслужи почетно място - макетът на кола, покриващ цялата сцена е официално кръстен на нашата столица. Тълпата изригваше в екстаз многократно, като върховият момент беше, когато Джон се наметна с българското знаме в края на изпълнението си на Bed of Roses.
Репертоарът включваше класики като Runaway, You give love a bad name, Living on a prayer, Keep the Faith и I'll be there for you, както и по-нови парчета като Lost Highway,  We weren't born to follow, Raise your hands и, разбира се, емблематичната за цялото турне Because we can.
Джон не спря да танцува и да се раздава, изненадвайки всички, когато, по средата на концерта се озова на платформа насред публиката. Между песните не спря да благодари и да подгрява публиката, а изпълнението на It's my life ще държи влага на феновете поне до следващия им концерт на българска земя.
Единственото разочарование дойде от липсата на бис, поради загубата на гласа на вокалиста. Подозренията на феновете са, че има сенна хрема, тъй като още при първата му поява носът му бе леко зачервен, а с напредването на концерта очите му засълзиха и гласът му поддаде на няколко пъти. Той се извини многократно и помоли за разбиране и подкрепа при изпълнението на последната си песен - Wanted dead or alive, след което засрамен и прегракнал слезе от сцената. Искреността му трогна зрителите дотолкова, че да не настояват прекалено за бис, макар че песни като Always, Have a nice day и Blaze of glory бяха очаквани от всички.
Същинският концерт продължи два часа, което съвсем не е малко, макар, разбира се, да е недостатъчно за всеки фен :)
Ще ви чакаме отново и по-добре повбързайте, Bon Jovi!

Irréversible / Необратимо (2002)

Дълго време се навивах да гледам този филм.
Защо? Отворете коeто и да е ревю в Google и ще разберете.
Не, шегувам се! Четете тук, всичко ще ви обясня, но без да ви спойлвам.

Филмът на известния със стила си френски режисьор и сценарист Гаспар Ное оставя силно и long-lasting впечатление у всеки свой зрител. В него има всичко на всичко петнадесетина сцени, всяка от тях заснета от един ъгъл, без прекъсване. Заснемането му отнема изумително кратко време - около седмица. Паузите между отделните сцени могат да причинят всекиму световъртеж, а болка в очите - със сигурност. Но всичко е с цел засилване ефекта на посланието. Затова и филмът е, по своему, шедьовър.
"Необратимо" започва от финалните надписи и свършва със заглавието. Историята се разказва отзад-напред и проследява един ден от живота на млада двойка в Париж. Както можете да предположите, случва се нещо необратимо, преобръщащо света им. И макар финалните (хронологически) сцени да са най-ужасяващи, точно първите (хронологически) причиняват у зрителя най-силна болка.
Един филм, отвратително реалистичен в дадени моменти и нежно всекидневен в други. Като Ин и Ян, свързани по най-неочакван, но, разбира се, идеално балансиран начин. Заснет в близък до документалния стил, "Необратимо" ни напомня, че реалността от красива може да премине в отвратително грозна и ние нямаме власт над това. Не можем да сме по-виновни и по-невинни едновременно. Времето руши всичко. Да се отърсим от заблудата, че имаме избор.
Успоредно с темата за времето като най-лошият ни враг, е засегната и тази за пророческия характер на сънищата и на заобикалящия ни свят. Често ни се е случвало в миг на отчаяние да се обвиняваме, че е имало знаци навсякъде, но ние просто не сме ги прочели, нали? А ако бяхме... Но знаем, че не бихме, дори да опитаме отново и отново.
Главните роли изпълняват зашеметяващата Моника Белучи и уникалният й съпруг Венсан Касел. Никой не би се справил по-добре от тях. Връзката им след дванадесетгодишен брак е прекалено силна и прекалено близка и непринудена и това си личи преясно на лентата.  
Филм силен, провокативен и въздействащ, непрепоръчителен за хора с лабилна психика, изострена чувствителност или слаби сърца. Не е филм, който да си пуснете за убиване на времето, защото той ще ви разкаже точно как времето убива. Не е филм, който да гледате на романтична среща, в лежерна неделна вечер или пък с децата. Забранен е за лица под 18 години и затова си има причина. Но е филм, който си заслужава търпението, отвращението и вниманието ви.

Чак в края му ще оцените всеки детайл, всеки намек, всяка неразбираема дотогава реплика. Всичко си идва на мястото. А чувството за обреченост заплашва да ви погълне.  
Ах това европейско кино.

The Avengers / Отмъстителите (2012)

Фенове на Marvel? Дори да не сте, филмът почти със сигурност ви е допаднал заради епичността, cast-a и ефектите си. Не сте го гледали още? Какво по-добро запълване на сряда вечерта тогава?

Ревюто в Stand.bg

Чернобилски дневници / Chernobyl Diaries (2012)

Ето ме отново! :)
Споделям с вас филм, който предизвика у мен множество реакции - основно негативни.

Ревюто в Stand.bg

Карлос Руис Сафон - Сянката на вятъра (2007)

Има книги, които те оставят без дъх от вълнение и без сън от нетърпение.
Има книги, които поглъщаш жадно, които прелистваш със скоростта на светлината.
Има книги, на които трябва да се наслаждаваш бавно, защото знаеш, че всеки ред е изтъкан от злато.  
Има книги, за които още докато ги четеш знаеш, че ще ги прочетеш поне още веднъж.
И такива, чийто свят обитаваш дълго след края им, неспособен да разлистиш страниците на нова.
"Сянката на вятъра" носи в себе си частица от всички тези книги.
Това е книга за книга, книга за самата себе си. Тя разказва историята за десетки животи - никой от тях съвсем невинен - нито пък виновен, всеки от тях жертва на самия себе си. В нея се преплитат трагично и комично, криминално и романтично, мистериозно и реалистично. Тя описва живота такъв какъвто е, ако знаем как да гледаме. И всичко това подплатено с богатия, лек и омагьосващ стил на Карлос Руис Сафон. И как винаги успява да ни изненада!
Действието се развива в следвоенна Барселона, а главният герой е Даниел, синът на книжар, който извървава неповторимия си път от детството към зрелостта, от наивността - през смъртта - до любовта. През годините неотлъчно го съпътства интригата около любимата му книга и мистичния й автор Жулиан. Всичко започва в лабиринта на Гробището на загубените книги. Оттам нататък пътят на героя се пресича с много други и Сафон старателно отделя време и внимание да ни разкаже за всеки един от тях. И всичко е ново и непознато, но сякаш се повтаря... Леко и привидно несъществуващо усещане - като сянката на вятъра. Тя крие много тайни.

Сейф / Safe (2012)

Че кой не обича Джейсън Стейтъм?
Или пък малки сладки и гениални китайчета?

Ревюто в Stand.bg