Стефани Гарбър – КАРАВАЛ (2017)

Каквото и да последва в следващите редове, искам още отсега да изясня следното: Каравал не ме остави (почти) до края. Изчетох я за ден. Беше от онова напрегнато, забързано, гладно четене. Четене, което не те оставя дори когато не четеш. Може би отчасти заради писането, отчасти заради забързаното действие. Едно е сигурно: далеч не смятам този ден за изгубен.

Оригиналната корица

Стилът на авторката е много интересен. Тя разказва случващото през очите на героинята си, а нейният взор е специален – тя вижда и усеща емоциите си в цветове. Така че всяка ситуация, в която попадне, неизменно е съпроводена от богата цветова гама, описана със също толкова богат речник. И не само цветовете. Вкусът и ароматът също имат голяма роля в изграждането на света, в който попадаме, щом разлистим книгата. Стефани Гарбър успява да комбинира и работи с тези сетива впечатляващо добре. Как ухае зимното нощно небе, какъв е вкусът на надеждата, защо страхът е в сливово лилаво, а страстта и любовта са в различни оттенъци. Книгата си заслужава да се прочете дори и само заради начина, по който е написана.

На Каравала отиваш или играеш, или само гледаш. Каравалът се случва само след залез слънце. Ако е останала магия по света, на Каравала ще я намериш. На Каравала нищо не е истина. И най-важното: Каравалът си играе с теб. Не му се доверявай, инак ще полудееш. 

Последното ни бива напомняно отново и отново, но въпреки това нямаме реален избор: отчайващо бързо потъваме в този свят, който умело преплита истината с фантазията. И, честно казано, май го правим, защото така ни харесва. Влекат ни приключението и магията, влече ни водовъртежът от цветове, места и герои, красотата зад всеки ъгъл. И онзи тънък момент: влече ни рискът. Не знаем на кого да вярваме, следователно всяко доверие, всеки човек, е риск. А обещанието е, че каквото се случи на Каравала, остава на Каравала...

Хем изкушена, хем ужасена се чувства и Скарлет. Тя винаги е мечтала да участва в Каравала, но когато най-сетне получава своя пропуск за него, изживяването ѝ е помрачено от новината, че в основата на играта стои... сестра ѝ. Тази година господарят на Каравала, Легентата, ще връчи фантастичната си награда на онзи, който пръв проследи трошичките и открие внезапно изчезналата Тела. Скарлет знае, че всичко това е просто игра, но някак си това знание не я успокоява особено. Сестра ѝ е отвлечена и кой знае къде я държат и какво ѝ правят, а и сякаш Каравалът често играе срещу ѝ, сякаш отношението му към нея е по-специално от нормалното. С красивите си рокли, преизпълващите сетивата улици и магазини, тайнствените чудаци и липсата на почти всякакви правила, той неизбежно я оплита в мрежите си.

И така, Скарлет има пет нощи, за да разреши загадката, да открие сестра си и бързо да се върне у дома – преди деспотичният им баща да е разкрил истинската причина за заминаването им, което е най-страшният кошмар и на двете им. Но дали ще успее? Душата ѝ е вечно скована от страх, дресирана до болка и със болка от същия този баща. А Каравалът не помага на страхливите. Каравалът обича смелите. Той е една паралелна вселена, една приказна и безкрайна еуфория, феерия от тайни, които всеки иска да разкрие. Но всяка тайна си има цена. Дали Скарлет е готова да я заплати? И на кого да се довери? На самоуверения Джулиан, който хем иска да ѝ помогне, но вечно изчезва в най-ключовите моменти? На Данте, момчето с черното сърце, което я плаши и привлича едновременно? На себе си, която сякаш вечно стои на ръба на пропаст, но никога не намира сили да скочи?

Красота!

За да спечели играта, Скарлет трябва да се осмели. Да си повярва. Да отвори сърцето си за новото. Но как да го направи, когато над нея вечно тегне чувство за заплаха? Как да прецени кой я лъже и кой казва истината?

Наблюдаваме едно типично, но въпреки това добре изградено развитие на главната ни героиня. В началото тя донякъде ме дразнеше. Не бе готова да рискува един преполагаем, бъдещ комфорт, за да последва мечтата си – която, трябва да се отбележи, беше съвсем в обсега ѝ. Осмели се да действа едва когато нямаше избор, когато ѝ беше даден ултимативният стимул – да спаси сетра си, най-важният човек в живота ѝ. Но за краткото време на Каравала тя наистина постига много – при това почти подозрително бързо. Надмогва себе си и започва да взима решения, без постоянно да мисли за последствията им. И това се случва с логична, макар и трескава последователност. Но нека споменем, че в тази борба тя не е сама. Защото Каравалът ѝ дава още едни стимул...

Често в подобни книги се чудим кога се e случило влюбването, дразним се, че писателят не е имал капацитета да опише процеса, а ни сервира директно резултата. Защо изведнъж започва да ни се натяква колко са влюбени Бела и Едуард, например? Тук, макар ситуациите да бяха понагласени, все пак успяхме да проследим възхода на тези чувства. В края на краищата, дълбоко в душата си, Скарлет знае какво иска – и поне за момент успява да повярва, че го е открила... Докато Каравалът не ѝ зашлевява поредния шамар.

Защото нищо не е каквото изглежда и никой не е там случайно.

* * * * *

Дълго време чаках и търсих книга като Нощния цирк от Ерин Моргенстърн. Е, може би я намерих, може би не. Чувствата ми са смесени. Смесени заради двуизмерността на всички второстепенни герои. Но основно заради края на книгата, заради последните 20 – 30 страници, които просто затриха с лека ръка абсолютно всичко, случило се във предните 300. И, разбира се, оставянето на края широко отворен.

Да, знам. В последно време има възход на поредиците. Защо да пишеш stand-alone книга, когато можеш да напишеш три. Да разтеглиш историята доколкото можеш. Не че самата аз не обичам поредиците. Но те са нож с две остриета. Винаги има опасност да останат двуизмерни, плоски, изсмукани от пръстите, просто пълнеж. Ето например поредицата Лабиринтът от Джеймс Дашнър. Първата книга – грабваща, напрегната, неочаквана, абсолютен page-turner. Продълженията – копи/пейст на Заразно зло, само дето и Мила Йовович няма. Подобно нещо стана и с Игрите на глада от Сюзан Колинс – последната книга едва се траеше.

Но пък ги има и добрите примери – тук ще спомена Алена кралица от Виктория Айвярд. Тя разработи света, героите и сюжетите си фантастично. Мислиш си, че няма какво да те изненада след първата книга – и си сварен блажено неподготвен. О, и Червен изграв от Пиърс Браун. Тази поредица направо ме издуха. Нямам търпение да прочета следващата му книга от този страхотно изграден научно-фантастичен свят.

Обичам книги с карти!

Какво искам да кажа с всичко това: Каравал можеше да свърши по много различен начин, което щеше да ми разбие сърцето (поне наполовина), но за сметка на това щеше много да ѝ вдигне нивото. Със затворен край и с шепа малки корекции и добавки в сюжета, тази книга щеше да бъде 8-9/10. Сега е не повече от 6-7/10. Налице са натрапчив, почти насилен хепи енд, както и един епилог, който дава насока за следващата книга – насока, която не грабва особено, макар да трябва да се признае, че наистина остана една голяма загадка, около която Legendary (2018) може да се завърти. E, момичето в мен се изкушава да прочете още нещичко за един определен господин, така че ще поживеем и ще видим.