Краси Зуркова – САМОДИВА (2016)

Със семплото си, красиво заглавие и грабващото художествено оформление, Самодива, дебютният роман на Краси Зуркова действа с някаква притегателна сила над потенциалния си купувач. В нея има нещо неизказано обещаващо. Тя е нещо ново, нещо различно, а може дори да сте чули по радиото или телевизията, че е нещо, предизвикало фурор на книжния пазар в Щатите.

Но точно оттук изхожда най-първата ми критика към романа: Твърде много си личи, че е българска книга, написана за небългарски читатели. И това мигом отнема част от удоволствието на четенето. Въпреки това появата му на българския пазар сама по себе си е събитие, тъй като досега този вид литература биваше не предимно, а изцяло внасян отвън, най често от англоезичния свят.

Спиращата съха корица, дело на Стоян Атанасов

Без да има претенции за висока литература, Самодива е прекрасен пример за книга, която е написана, за да се продава. Тя е съчинена по една вече доказана, успешна и позната ни до втръсване формула:

Има го момичето, Теодора, неосъзнаващо красотата си, макар тя очевидно да е зашеметяваща. Водила затворен, задушѐн живот, сега младата жена се озовава на ново и напълно непознато ѝ място, сред чужди хора и чужда култура. Но, разбира се, не успява да се впише, защото не е обикновена. Не, тя притежава една несравнима дарба: щом засвири на пиано, всички в обсега ѝ, та дори и боговете, притихват в благоговеен захлас. Освен това над душата ѝ тегне тайна от минало, което дори не помни, но което случайно ѝ се е разкрило и за миг е преобърнало целия ѝ свят, оставяйки я в постоянно търсене на собствената ѝ същност. И така, едва стъпила на земите на великия, но забулен в загадъчна готика университет Принстън, нашата героиня – не по своя вина, разбира се – попада в неразрешим еротичен триъгълник с двама скандално богати и приказни на вид братя, всеки от които влюбен в нея до безумие. И докато се лута между двамата – самоувереният и властен Рис и умисленият и нежен Джейк, – тя открива, че не само не може да избяга от миналото, но и че не може да направи дори една крачка, без да се сблъска челно с него. Потъваме в хаотичното разследване на мистериозната смърт на по- голямата ѝ сестра, Елза, изчезнала при неизяснени обстоятелства преди петнадесет години – точно тук, в градините на университета. Легендата за самодивата неотлъчно съпътства това търсене през страниците на романа, размивайки границите между сакрално и профанно, препращайки към древногръцки митове и легенди, чиито интерпретации никога не са звучали толкова истинни. На Теа ѝ предстои да разкрие какво наистина се е случило в онзи съдбовен ден и по какъв начин то ще бележи живота ѝ днес.

Въпреки това аз така и не успях да потъна в предполагаемата мистичност на книгата. Плъзнах се по повърхността ѝ, ограбена от обещаната ми драматичност. Анонсът на задната корица, всъщност цитат от романа, загатва едно, а се оказва съвсем друго. Преплитащите се светове на минало и настояще на места са съшити с бели конци, твърде скалъпени и лишени от логика или от желание за такава. Има и сцени, от чието присъствие можехме да бъдем лишени, без да страдаме много.

С малки разминавания, произтичащи предимно от българското в наратива, историята болезнено напомня компилация от поредиците от типа на Здрач и 50 нюанса сиво. Тя е с подчертана насоченост към тийнейджърите, особено към онези, пропуснали да прочетат летните си списъци с книги, както и нещичко от домашната библиотека. А най-успешните сред този жанр произведения успяват да завлекат в динамиката и наивитета си и мнозина от онези, които все още не присъстват в никоя читателска група поради простия факт, че нечетенето им е присъщо, а четенето – инцидентно и заблудено. Само необременените и неопитни читатели ще намерят пълно удоволствие в това четиво. На останалите липсата на истинска оригиналност ще направи дразнещо впечатление.

Героите се влюбват едни в други най-пламенно, поне така твърдят, макар до края да не успявам да им повярвам. Защо се влюбват? Къде е самият процес на влюбване? Това почти изцяло липсва в разказа. Неведнъж оставах с усещането, че авторката приравнява красотата с любовта. Сякаш липсва нужната задълбоченост за нещо повече. Подхващат се теми, които остават недоразвити. Разпилени остават и характерите, при това най-главните. Слаба последователност в поведението, реакциите и взимането на решения. Еднопластови герои. Теа, от чиято гледна точка ставаме свидетели на случващото се, раздава прошката си като дребна монета и приема развоя на събитията без всякаква съпротива на съзнанието.

Всъщност две са нещата, които правят книгата четивна: езикът и музиката. Наистина ми харесва стилът на писане на авторката, ефирен и ритмичен, поетичен и наситен, но не и твърде тежък, за да се влачи. Успява да пресъздаде усещането и визията на местата и нещата, за които пише. Прави ярки и неочаквани сравнения. Усеща се, че поезията ѝ е слабост; често я вплита в действието, заедно с изкуството. А любовта и разбирането ѝ за музиката лъхат от всеки ред, свързан с нея. Песента на пианото, понякога нежна, друг път дива, се носи из страниците на романа, сякаш написана не с думи, а с ноти. Дотолкова въвлича, че човек пожелава да се запознае по-отблизо с творчеството на поне двама от споменатите композитори.

Ето и един силен, красноречив пример за гореказаното:

Безпощадната крехкост на докосването му караше музиката да копнее за пръстите му, прелъстена в неподозирани ритми, опустошена безмилостно и отново съживена във фрази от съвършена красота. Самият етюд беше неузнаваем. Изливаше се изпод ръцете му с неистовия замах на океан, пометен от буря – бушуващ, запращащ яростните си вълни от звуци, – докато той не реши да го укроти отново, да го утеши, да го приспи със спокойствието на няколко последни ноти и да го завърши тихо, с един последен акорд, въплътил необятната тъма на отчаянието.

Краси Зуркова безспорно има поетичен талант и много силен глас, когато пише за нещата, които обича и познава, но или не е вложила достатъчно усилие, или не е съумяла да структурира героите и цялостната си композиция така, че да създаде един пълен и самодостатъчен текст. Прелистването на последната страница от романа ѝ води до никъде, оставяйки читателя озадачен, изнервен, а в моя случай – разочарован. Да, подобен отворен край предполага продължение, но в случая резултатът е едно дразнещо усещане за незавършеност. И нищо повече. 

Стефани Гарбър – КАРАВАЛ (2017)

Каквото и да последва в следващите редове, искам още отсега да изясня следното: Каравал не ме остави (почти) до края. Изчетох я за ден. Беше от онова напрегнато, забързано, гладно четене. Четене, което не те оставя дори когато не четеш. Може би отчасти заради писането, отчасти заради забързаното действие. Едно е сигурно: далеч не смятам този ден за изгубен.

Оригиналната корица

Стилът на авторката е много интересен. Тя разказва случващото през очите на героинята си, а нейният взор е специален – тя вижда и усеща емоциите си в цветове. Така че всяка ситуация, в която попадне, неизменно е съпроводена от богата цветова гама, описана със също толкова богат речник. И не само цветовете. Вкусът и ароматът също имат голяма роля в изграждането на света, в който попадаме, щом разлистим книгата. Стефани Гарбър успява да комбинира и работи с тези сетива впечатляващо добре. Как ухае зимното нощно небе, какъв е вкусът на надеждата, защо страхът е в сливово лилаво, а страстта и любовта са в различни оттенъци. Книгата си заслужава да се прочете дори и само заради начина, по който е написана.

На Каравала отиваш или играеш, или само гледаш. Каравалът се случва само след залез слънце. Ако е останала магия по света, на Каравала ще я намериш. На Каравала нищо не е истина. И най-важното: Каравалът си играе с теб. Не му се доверявай, инак ще полудееш. 

Последното ни бива напомняно отново и отново, но въпреки това нямаме реален избор: отчайващо бързо потъваме в този свят, който умело преплита истината с фантазията. И, честно казано, май го правим, защото така ни харесва. Влекат ни приключението и магията, влече ни водовъртежът от цветове, места и герои, красотата зад всеки ъгъл. И онзи тънък момент: влече ни рискът. Не знаем на кого да вярваме, следователно всяко доверие, всеки човек, е риск. А обещанието е, че каквото се случи на Каравала, остава на Каравала...

Хем изкушена, хем ужасена се чувства и Скарлет. Тя винаги е мечтала да участва в Каравала, но когато най-сетне получава своя пропуск за него, изживяването ѝ е помрачено от новината, че в основата на играта стои... сестра ѝ. Тази година господарят на Каравала, Легентата, ще връчи фантастичната си награда на онзи, който пръв проследи трошичките и открие внезапно изчезналата Тела. Скарлет знае, че всичко това е просто игра, но някак си това знание не я успокоява особено. Сестра ѝ е отвлечена и кой знае къде я държат и какво ѝ правят, а и сякаш Каравалът често играе срещу ѝ, сякаш отношението му към нея е по-специално от нормалното. С красивите си рокли, преизпълващите сетивата улици и магазини, тайнствените чудаци и липсата на почти всякакви правила, той неизбежно я оплита в мрежите си.

И така, Скарлет има пет нощи, за да разреши загадката, да открие сестра си и бързо да се върне у дома – преди деспотичният им баща да е разкрил истинската причина за заминаването им, което е най-страшният кошмар и на двете им. Но дали ще успее? Душата ѝ е вечно скована от страх, дресирана до болка и със болка от същия този баща. А Каравалът не помага на страхливите. Каравалът обича смелите. Той е една паралелна вселена, една приказна и безкрайна еуфория, феерия от тайни, които всеки иска да разкрие. Но всяка тайна си има цена. Дали Скарлет е готова да я заплати? И на кого да се довери? На самоуверения Джулиан, който хем иска да ѝ помогне, но вечно изчезва в най-ключовите моменти? На Данте, момчето с черното сърце, което я плаши и привлича едновременно? На себе си, която сякаш вечно стои на ръба на пропаст, но никога не намира сили да скочи?

Красота!

За да спечели играта, Скарлет трябва да се осмели. Да си повярва. Да отвори сърцето си за новото. Но как да го направи, когато над нея вечно тегне чувство за заплаха? Как да прецени кой я лъже и кой казва истината?

Наблюдаваме едно типично, но въпреки това добре изградено развитие на главната ни героиня. В началото тя донякъде ме дразнеше. Не бе готова да рискува един преполагаем, бъдещ комфорт, за да последва мечтата си – която, трябва да се отбележи, беше съвсем в обсега ѝ. Осмели се да действа едва когато нямаше избор, когато ѝ беше даден ултимативният стимул – да спаси сетра си, най-важният човек в живота ѝ. Но за краткото време на Каравала тя наистина постига много – при това почти подозрително бързо. Надмогва себе си и започва да взима решения, без постоянно да мисли за последствията им. И това се случва с логична, макар и трескава последователност. Но нека споменем, че в тази борба тя не е сама. Защото Каравалът ѝ дава още едни стимул...

Често в подобни книги се чудим кога се e случило влюбването, дразним се, че писателят не е имал капацитета да опише процеса, а ни сервира директно резултата. Защо изведнъж започва да ни се натяква колко са влюбени Бела и Едуард, например? Тук, макар ситуациите да бяха понагласени, все пак успяхме да проследим възхода на тези чувства. В края на краищата, дълбоко в душата си, Скарлет знае какво иска – и поне за момент успява да повярва, че го е открила... Докато Каравалът не ѝ зашлевява поредния шамар.

Защото нищо не е каквото изглежда и никой не е там случайно.

* * * * *

Дълго време чаках и търсих книга като Нощния цирк от Ерин Моргенстърн. Е, може би я намерих, може би не. Чувствата ми са смесени. Смесени заради двуизмерността на всички второстепенни герои. Но основно заради края на книгата, заради последните 20 – 30 страници, които просто затриха с лека ръка абсолютно всичко, случило се във предните 300. И, разбира се, оставянето на края широко отворен.

Да, знам. В последно време има възход на поредиците. Защо да пишеш stand-alone книга, когато можеш да напишеш три. Да разтеглиш историята доколкото можеш. Не че самата аз не обичам поредиците. Но те са нож с две остриета. Винаги има опасност да останат двуизмерни, плоски, изсмукани от пръстите, просто пълнеж. Ето например поредицата Лабиринтът от Джеймс Дашнър. Първата книга – грабваща, напрегната, неочаквана, абсолютен page-turner. Продълженията – копи/пейст на Заразно зло, само дето и Мила Йовович няма. Подобно нещо стана и с Игрите на глада от Сюзан Колинс – последната книга едва се траеше.

Но пък ги има и добрите примери – тук ще спомена Алена кралица от Виктория Айвярд. Тя разработи света, героите и сюжетите си фантастично. Мислиш си, че няма какво да те изненада след първата книга – и си сварен блажено неподготвен. О, и Червен изграв от Пиърс Браун. Тази поредица направо ме издуха. Нямам търпение да прочета следващата му книга от този страхотно изграден научно-фантастичен свят.

Обичам книги с карти!

Какво искам да кажа с всичко това: Каравал можеше да свърши по много различен начин, което щеше да ми разбие сърцето (поне наполовина), но за сметка на това щеше много да ѝ вдигне нивото. Със затворен край и с шепа малки корекции и добавки в сюжета, тази книга щеше да бъде 8-9/10. Сега е не повече от 6-7/10. Налице са натрапчив, почти насилен хепи енд, както и един епилог, който дава насока за следващата книга – насока, която не грабва особено, макар да трябва да се признае, че наистина остана една голяма загадка, около която Legendary (2018) може да се завърти. E, момичето в мен се изкушава да прочете още нещичко за един определен господин, така че ще поживеем и ще видим.