Но точно оттук изхожда най-първата ми критика към романа: Твърде много си личи, че е българска книга, написана за небългарски читатели. И това мигом отнема част от удоволствието на четенето. Въпреки това появата му на българския пазар сама по себе си е събитие, тъй като досега този вид литература биваше не предимно, а изцяло внасян отвън, най често от англоезичния свят.
 |
| Спиращата съха корица, дело на Стоян Атанасов |
Без да има претенции за висока литература, Самодива е прекрасен пример за книга, която е написана, за да се продава. Тя е съчинена по една вече доказана, успешна и позната ни до втръсване формула:
Има го момичето, Теодора, неосъзнаващо красотата си, макар тя очевидно да е зашеметяваща. Водила затворен, задушѐн живот, сега младата жена се озовава на ново и напълно непознато ѝ място, сред чужди хора и чужда култура. Но, разбира се, не успява да се впише, защото не е обикновена. Не, тя притежава една несравнима дарба: щом засвири на пиано, всички в обсега ѝ, та дори и боговете, притихват в благоговеен захлас. Освен това над душата ѝ тегне тайна от минало, което дори не помни, но което случайно ѝ се е разкрило и за миг е преобърнало целия ѝ свят, оставяйки я в постоянно търсене на собствената ѝ същност. И така, едва стъпила на земите на великия, но забулен в загадъчна готика университет Принстън, нашата героиня – не по своя вина, разбира се – попада в неразрешим еротичен триъгълник с двама скандално богати и приказни на вид братя, всеки от които влюбен в нея до безумие. И докато се лута между двамата – самоувереният и властен Рис и умисленият и нежен Джейк, – тя открива, че не само не може да избяга от миналото, но и че не може да направи дори една крачка, без да се сблъска челно с него. Потъваме в хаотичното разследване на мистериозната смърт на по- голямата ѝ сестра, Елза, изчезнала при неизяснени обстоятелства преди петнадесет години – точно тук, в градините на университета. Легендата за самодивата неотлъчно съпътства това търсене през страниците на романа, размивайки границите между сакрално и профанно, препращайки към древногръцки митове и легенди, чиито интерпретации никога не са звучали толкова истинни. На Теа ѝ предстои да разкрие какво наистина се е случило в онзи съдбовен ден и по какъв начин то ще бележи живота ѝ днес.
Въпреки това аз така и не успях да потъна в предполагаемата мистичност на книгата. Плъзнах се по повърхността ѝ, ограбена от обещаната ми драматичност. Анонсът на задната корица, всъщност цитат от романа, загатва едно, а се оказва съвсем друго. Преплитащите се светове на минало и настояще на места са съшити с бели конци, твърде скалъпени и лишени от логика или от желание за такава. Има и сцени, от чието присъствие можехме да бъдем лишени, без да страдаме много.
С малки разминавания, произтичащи предимно от българското в наратива, историята болезнено напомня компилация от поредиците от типа на Здрач и 50 нюанса сиво. Тя е с подчертана насоченост към тийнейджърите, особено към онези, пропуснали да прочетат летните си списъци с книги, както и нещичко от домашната библиотека. А най-успешните сред този жанр произведения успяват да завлекат в динамиката и наивитета си и мнозина от онези, които все още не присъстват в никоя читателска група поради простия факт, че нечетенето им е присъщо, а четенето – инцидентно и заблудено. Само необременените и неопитни читатели ще намерят пълно удоволствие в това четиво. На останалите липсата на истинска оригиналност ще направи дразнещо впечатление.
Героите се влюбват едни в други най-пламенно, поне така твърдят, макар до края да не успявам да им повярвам. Защо се влюбват? Къде е самият процес на влюбване? Това почти изцяло липсва в разказа. Неведнъж оставах с усещането, че авторката приравнява красотата с любовта. Сякаш липсва нужната задълбоченост за нещо повече. Подхващат се теми, които остават недоразвити. Разпилени остават и характерите, при това най-главните. Слаба последователност в поведението, реакциите и взимането на решения. Еднопластови герои. Теа, от чиято гледна точка ставаме свидетели на случващото се, раздава прошката си като дребна монета и приема развоя на събитията без всякаква съпротива на съзнанието.
Всъщност две са нещата, които правят книгата четивна: езикът и музиката. Наистина ми харесва стилът на писане на авторката, ефирен и ритмичен, поетичен и наситен, но не и твърде тежък, за да се влачи. Успява да пресъздаде усещането и визията на местата и нещата, за които пише. Прави ярки и неочаквани сравнения. Усеща се, че поезията ѝ е слабост; често я вплита в действието, заедно с изкуството. А любовта и разбирането ѝ за музиката лъхат от всеки ред, свързан с нея. Песента на пианото, понякога нежна, друг път дива, се носи из страниците на романа, сякаш написана не с думи, а с ноти. Дотолкова въвлича, че човек пожелава да се запознае по-отблизо с творчеството на поне двама от споменатите композитори.
Ето и един силен, красноречив пример за гореказаното:
Безпощадната крехкост на докосването му караше музиката да копнее за пръстите му, прелъстена в неподозирани ритми, опустошена безмилостно и отново съживена във фрази от съвършена красота. Самият етюд беше неузнаваем. Изливаше се изпод ръцете му с неистовия замах на океан, пометен от буря – бушуващ, запращащ яростните си вълни от звуци, – докато той не реши да го укроти отново, да го утеши, да го приспи със спокойствието на няколко последни ноти и да го завърши тихо, с един последен акорд, въплътил необятната тъма на отчаянието.
Краси Зуркова безспорно има поетичен талант и много силен глас, когато пише за нещата, които обича и познава, но или не е вложила достатъчно усилие, или не е съумяла да структурира героите и цялостната си композиция така, че да създаде един пълен и самодостатъчен текст. Прелистването на последната страница от романа ѝ води до никъде, оставяйки читателя озадачен, изнервен, а в моя случай – разочарован. Да, подобен отворен край предполага продължение, но в случая резултатът е едно дразнещо усещане за незавършеност. И нищо повече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар