Историята е следната: Лондон, началото + средата + краят на Втората световна война. Писател (Ралф Файнс), за чието творчество нищично не разбираме, освен в какъв тон е написано (циничен, дори отегчен) наема частен детектив, който да следи бившата му любовница (Джулиан Мур), напуснала го необяснимо внезапно и окончателно. Прекратила е аферата. И там някъде, сред ретроспекциите и скоковете от една на друга гледна точка се дава едно обещание, което бива прекрачено, а цената му – солено платена.
Филмът е екранизация по едноименната книга на Греъм Грийн (който, меьду другото, обича да бъде наричан „писател, който е и католик“). И това си личи: героите са прекалено ярки, нетипични, неявни – т.е. съвсем неклиширани, типично по литерату
рно му сложни, нехоливудски опростени. (Филмът, между другото, е британски.) Режисурата на Нийл Джордан (“Играчка-плачка”, "Интервю с вампир"!) съживява текста почти по художествен начин със силно чувствени и болезнено красиви плътски сцени, които дори не ти е съвсем неудобно да гледаш с други хора (говоря от опит). А студената, леко саркастична дистанцираност в очите на Файнс (ах, колко го обичам!) контрастират на – но и допълват идеално – огъня в косите и в душата на героинята на Мур. Макар че кой от двамата е по-луд и по-алчен (небуквално) е трудно да се каже.
Филм за любовта, страстта, ревността за онова първично и неустоимо привличане; за вярата, чудесата и безбожитето, виреещи в един силно нетолериращ ги модерен свят. Защо любовта прераства в себеомраза? Кое е абсурдно и кое е реално? Не разбирам!? "Дали наистина...?"
А героите живеят в паралелни вселени, които се сблъскват, свързват... и отново се разпиляват.
Как само ме е яд, че не прочетох първо книгата! Знаете, че тя винаги е по-добра. Нали?
"Insecurity is the worst sense that lovers feel; sometimes the
most humdrum desireless marriage seems better. Insecurity twists
meanings and poisons trust."
"I hate you, God. I hate you as though you actually exist."
