неделя, 20 декември 2009 г.

Аватар / Avatar (2009)


Гледахте ли го? Все още не? Време е. Значи си направете един 12-левов подарък за Коледа още СЕГА и тичайте в киното. Само гледайте да сте се наспали предварително, че очите ще ви заболят от 3-часов полу-триизмерен филм. Заслужава си.
За колко ли филма тук съм използвала епитета 'уникален'? Няма значение. Този филм е по-уникален. Хайде да не прекалявам, макар да ми се прииска да напиша и 'най-уникален'. Джеймс Камерън не само не ни разочарова - той вдигна левтата. Тричасовата лента, по която е започнал работа още през 1999 (това е отдавна, а аз го помня, значи остарявам) и е пръснал над 400млн. долара е изпипана отвсякъде. Няма брънка във веригата. Почти забравих, че имам кола и пуканки, така бях запленена.
Анимацията. Разбира се, че тя първо. Все пак 80% от филма, ако не и повече е Анимацията. Влюбена съм в сините хора <3 В Гората. Е, то горите са ми слабост по принцип. Не знам какво да пиша, как да ви убедя, че този филм трябва да бъде гледан. Просто трябва. Всеки би го харесал. Дори майка ми, която отрича всичко фентъзи и сай-фай. А такива като мен will simply fall in love.
Аватар разказва историята на един бивш пехотинец (Джейк Съли), парализиран от кръста надолу, който след смъртта на брат си близнак (който е учен), заема мястото му в изследвания на местните на новооткритата планета Пандора и още по-точно - мястото му в тялото на неговия аватар - едро синьо същество с тайнствени светлини по тялото и лицето, в което 'пренасят' съзнанието му, за да може по-бързо да се интегрира сред местните. Целта на хората е всъщност да ги проучат, за да могат по-късно да ги прогонят и да вземат от планетата им това, за което са дошли - скъпи ресурси. Прекарвайки близо 3 месеца с племето Омнитакая обаче, Съли осъзнава, че те не са врагове, а просто създания, които искат да опазят начина си на живот и трябва да преоцени ситуацията и да избере на чия страна е - на тази на човешкото или на тази на чуждото.
Звучи малко прекалено фатално, но нещата във филма са доста по-плавни и по-сложни, така че не е плосък, определено не.
Актьорският състав бе подбран много приятно, без безкрайни величия, но пък с хора, които сме срещали и чиито имена поне някои (примерно аз) знаем. Сам Уоргтингтън, който играе Съли се представи доста добре, а и е готин... а фактът, че е потресаващо нисък бе прикрит от факта, че героят му е постоянно в инвалидна количка. Изненада бе също така участието на Мишел Родригез и Сигърни Уивър.
Какво да ви кажа. Красота. Музиката. Анимацията. Посланието. "Ние, хората, унищожихме природата на нашата планета и сега дойдохме да учищожим и вашата".
Като магия пренесена на екран.

сряда, 2 декември 2009 г.

Добра Година / A Good Year (2006)


Има някаква класа, някаква скрита сила във филмите, свързани с виното и лозарството. Сякаш от самите чаши, бутилки и лозя лъха някаква топлина и се влива през екрана в теб. След минути вече се чувстваш там... или поне ти се иска да си.
Да не забравяме и факта, че тези филми са винаги все някак свързани с теми за живота - за нормалния, реален живот. И винаги носят поука. И ни карат да се замислим. И ни докарват усмивкa накрая.
Сюжетът е изненадващо праволинеен и лесен за обобщаване: Богат работохолик в Лондон получава наследство от богатия си чичо във Франция след неочакваната му смърт - шатото му със сякаш безкрайни лозя. Потегляйки към мястото, с което свързва едни от най-топлите и ценните си спомени, само за да го продаде, той няма идея с какво ще се сблъска. Не осъзнава колко бързо нещата могат да се обърнат с главата надолу, а приоритетите - да се пренаредят. Все пак е трудно човек да игнорира щастието, когато то го блъска между очите...
Ръсел Кроу е н-е-в-е-р-о-я-т-е-н. Сякаш ролята е създадена за него. Безупречен. Естествен. Поглъщащ. Какъвто е и целият филм, всъщност. Грабва те и не те пуска - звучи почти като книга! Е, тази книга съм препрочела поне 4-5 пъти и все още не ми е омръзнала ;)
Очарована съм от визията на филма. Шатото... мечта. Светлината, обстановката, панорамите, особено на фона на влажен и мрачен Лондон... приказка :)
Филм, поредното доказателство, че човек може бързо или бавно, лесно или с много труд да обезмисли живота си. И че никога не е късно да се върне към корените си, към семплото щастие, към спокойствието; да си припомни как да цени или да започне пак да цени 'простите' неща в живота. Защото нищо прекалено не е хубаво. И да не забравяме: In vino veritas!
Гледайте го. Няма да съжалявате.